some things never change..

бях в 51.. обичам, когато съм там, защото ми напомня за първи курс, когато някак си всичко беше по-различно, всички бяха по-други и правехме нощни разходки до ФФ.. не казвам, че съм била по-щастлива от сега, казвам само че ми харесваше..

последния път като изпозлвах асансьора, от него звучеше чалга, нещо, което този път си спестих, използвайки стълбите.. след 3-тия етаж, в първи курс имаше едно стъпало, което не беше като другите, бе по-ниско и почти винаги се спъвах в него, когато отивах към 615.. изненада, след 2 години отново успях да се спъна на същото място..

такива неща ме карат да се усмихвам..

mirror, mirror, what`s your secret..

отново сънувах глупости ( Сава, спокойно - оживя <= не се появи ), бях на някакво място и трябваше да отговарям на някакви много странни въпроси и успявах докато не ме питаха за огледалото.. тогава започна кошмарът..

въпросът беше нещо подобно на: " ако държиш две огледала едно към друго, то тогава в първото се вижда второто, а във второто се вижда първото, в което е и второто, и така се виждат много( безкрай ) вложени ( кой не е правил този опит ), то с каква сложност се получава образа?!"..

цял ден си мисля за това.. звучи доста тъпо, но успявам да се оборя винаги, когато измисля някакъв по-смислен отговор.. тъжно, наистина..

"с вкус на лимон.."

преди няколко дена трябваше да отида до място, което не бях посещавала според себе си.. оказа се, всъшност, че съм ходила там и преди - вълнуващото и изненадващо ходене на (Към)баните.. и тъй като мнооооого подранявах, а навън валеше и аз замръзвах, реших да си взема чайче от сградата на Кино Арена.. още на входа усетих, че не искам да се връщам навън.. смело пристъпих към ескалатора.. стигнах до място, откъдето можех да си купя така необходимото чайче.. продавачката ме изгледа съмнително от горе до долу.. " От машина" каза пренебрежително тя, след което добави неохотно "с вкус на лимон?!".. Обичам такъв чай - един от малкото, които успяват да съчетаят в себе си сладостта на чай и кисел вкус.. вкусно лимонена бе и вечерта..

пълното щастие..

ако се позовем на народната мъдрост, в която все още не съм открила противоречия, то имаме следното твърдение (*)"Винаги може повече..".. нека предположим, че съществува пълно щастие и нека разгледаме структура, в която е постигнато, то тъй като тази структура е разширение на основната житейска структура( трудно, нека го си го кажем направо - невъзможно, е да направиш нещо реално извън нея.. може по-лесно да се дефинира като се направи аналогия с 'всеки клас в Java наследява Object' ) можем да твърдим, че твърдението (*) е изпълнено, тоест може пълнотата на щастието да бъде допълнена, но щом може да бъде допълнена, то тогава щастието въобще не е пълно -> т.е. достигнахме до противречие с допускането, че съществува пълното щастие..

Taken..

поредното доказателство, че силни филми съществуват.. истинско предизвикателство за хората със слаби сърца, но пък за малко филми мога да кажа, че са успели да събудят каквато и да е емоция в мен, освен съжаление за загубеното време..

"За автобуси и мъже не тичам.."

пълна лъжа.. ако някога отново го кажа, нещо не е наред или просто не казвам истината..

17:28 - проверка в сайта кога ще дойде 67 => 17:41
17:32 - първи опит да изляза от стаята..
17:35 - успешен опит да изляза от блока..
17:36 - 52 блок..
17:39 - 67 на спирката, аз - прекалено далече..
17:39 - 17:40 - най-дългият ми сприт за последните 3 месеца..

автобусът не помръдна, докато не се качих - А67 е вече моята любима автобусна линия..