Home sweet home...

тук е толкова много вкъщи.. много приятно... хубаво е да се завърнеш в бащината къща... толкова много неща, които не могат да се случат никъде другаде..

announcement...

днес.. както си се разхождам по Алабин ме стопират 2 бабички.. "извинете, може ли да ви питаме нещо..." .. какво път.. така или иначе не бързам толкова.. " може ли да ни дадете по една цигара".. "не.. не пуша" бе моят отговор... и бабичките започнаха да ми се карат, да ми се възмущават..
после същите тези бабички се оплакват от липсата на култура при младите хора.. ами тези младежи откъде да взимат пример.. може ли да съществуват толкова нагли бабички..

08.12.2007...

първият ми 8-ми декември...
- получих повече поздравелния отколкото за рождения си ден..
- готвих повече отколкото за рождения си ден...
- някои си мислеха, че имам рожден ден... за разлика от когато имам рожден ден...

и определено беше по-добре отколкото последния ми рожден ден.. ;)

MaGGi - малки тайни...

почти всеки разказ, започнал с 'познай кого видях онази вечер..' завършва с '.. ще ти кажа, но не казвай на никого'...
винаги ми е интересно да слушам за другите.. но ми е отвратително, когато зная нещо за някого, а той не го знае.. винаги се изкушавам дали да не споделя наученото.. тогава ми се налага да решавам кой ми е по-добрият приятел, този, който ми е казал или този, за когото зная съответната тайна..
разкъсващо е... лошите навици ни убиват, но без тях не можем да живеем..

Chocolate...

дарявахме кръв.. трудно е да се каже, че дарявахме, тъй като нямаше да стане, ако не знаехме за шоколада..
разбрах си кръвната група.. скоро ще си разбера и резус фактора...
беше интересен ден.. и шоколада си го биваше...
хората са толкова мили, когато им даваш от кръвта си.. и ние бяхме толкова мили, когато ни даваха шоколада..

Erasure

чао и на теб.. а си мислех, че ще е по-трудно..

Silence

тя отиде.. не познаваше никого... никой дори не забеляза нейното присътвие.. имаше толкова много хора.. толкова много място... кратък разговор.. непълноценен.. започнал безпредметно.. свършил по същия начин.. хората се редяха.. и тълпяха.. но тя не намери никой, когото да познаваше.. никой не я познаваше и нея.. бяха просто тълпа непознати.. и на нея й стана приятно... отдавна никой не я караше да говори за каквото и да е.... бе спокойна и радoстна вътрешно...

Topic Of Today..

имам брат.. не ми трябват повече...

Thank You!

благодаря ти, че 'беше' до мен в трудните ми моменти..
благодаря ти, че 'не' ме изостави, когато имах нужда...
благодаря ти, че 'подкрепяше' решенията ми...
благодаря ти, че 'пазиш' тайните ми..
благодаря ти, че се държиш 'добре' с мен...
благодаря ти, че винаги ме 'разбираш'...
благодаря ти, че 'никога не' се съмняваш в мен..

Not Here..

отново в празната стая... рядко няма хора, но почти винаги е празна.. няма го онова усещане, заради което се усмихваш, когато се прибереш... отсъстват и с нищо нужните предметчета, които виждаш с влизането в стаята, но които правят вкъщи вкъщи.. няма го и надуваемият фотьойл, който даже не е въздух под налягане, е толкова много, няма я и терасата, която не ползваш, но само мисълта, че тя е там, създава усещането за просторност... не, няма ги..

тайм..

и всички бързат за някъде... а аз?!

нямаш право..

не, не може пак да влизаш в живота ми.. в мислите ми.. нямаш право след толкова години да се появяваш и с едно 'Здравей' всичко да е ОК... хората не правят така, защото знаят колко е трудно за другия.. не може днес да решиш едно, а утре друго.. просто не трябва... не, ти, нямаш право! отново....

вкъщи... като никъде другаде...

минах по улицата, по която се прибирам винаги вечер... толкова много път съм минавала от там.. но сега бе сякаш различно... спомних си за хората, с които съм се прибирала по този път... за разговорите... за толкова много неща, които бях забравила.. толкова е хубаво да се върнеш...

Happy...

радваш се на милите моменти...
радваш се, когато слънцето изгрее...
радваш се, когато имаш с кого да излезеш..
радваш се, когато видиш приятел...
радваш се, когато автобуса дойде..
радваш се, когато някой ти се усмихва...
радваш се, когато си мислиш за някой близък...
радваш се, когато има някой в къщи..
радваш се, когато отиваш на училище...
радваш се, когато се прибираш в къщи..
радваш се, когато ти се радват...
радваш се, на всички..
но защо не си щастлива?!...

If I knew..

мразя, когато съжалявам за миналото... глупаво е.. така или иначе нищо не може да се промени.. но само ако знаех.. само ако знаех.. нямаше да се случва това... нямаше да те оставя да си тръгнеш.. щях да ти кажа да останеш... да се боря... щях да те взема с мен...

Deutsch und Mir...

вчера.. вчера.. бе съдбоносен ден.. преоткрих себе си за пореден път... винаги съм смятала, че съм много зле по Немски Език.. не съм се лъгала.. но вчера... вчера.. в един всекидневен разговор на немски език далеч от общите приказки.. аз.. аз разбирах разговора.. невероятно беше.. думи, които сефте виждам(или може би някога съм ги виждала в клас, но това е равносилно) превеждах с лекота.. естествено превода не беше точен.. даже никак.. но имах доста попадения..
гордея се със себе си.. не съм била толкова тъпа колкото си мислех..

даже почвам да съжалявам, че в бланката за СУ не написах, че мога да разбирам някоя друга дума на Немски... но може би така е по-добре..

Let`s bе Together...

това щеше да е жизнерадостен пост, с който исках да призова всички приети в СУ да отидем заедно с влака на 06.08, за да се запишемна 07.08... но ентусиазмът ми беше секнат, когато разбрах за таксата от 511лева, която си помислих, че е за семестър..
след като четах в почти безкрайния форум на СУ, се обнадеждих, че това може да е таксата за 2-та семестъра..
това продължава да е призоваващ пост.. но в никакъв случай не съм в приповдигнато настроение..

People And Me..

въпреки че започна изключително безинтересно, това лято се оказа доста интригуващо.. най-накрая постигнах Яния.. обградена съм от хора, с които няма такова нещо като неловко мълчание.. хора, с които обичам да си прекарвам времето... хора, които наистина харесвам.. а още по-приятното е, че и тези хора мислят за мен по същия начин..
като щастлив човек мога единствено да пожелая на всички да открият собствената си Яния

PC and I..

преди няколко дена успях най-накрая да се заема с учебника за С++, който ми дадаха за лятото... постоянно отлагах... изпитите, работата, хайманосването...
започнах преди няколко дена и се оказа, че ми харесва.. факта, че съм още съвсем в началото на книгата или че учебникът е под наслов 'въвеждащи стъпки в С++ програмирането', ме карат да избягвам мисли от типа на: "нормално в началото, когато всичко е елементарно, да го разбирам...", "учебникът е написан за малоумни, ако и това не разбирам по-добре да се гръмна"...
колкото и странно да звучи на всички, които знаят какво е BP(Borland Paskal), ако не бях учила ВР щеше да ми е доста по-трудно... вчера трябваше да напиша една програма, в което използвах нещо, което прочетах днес... доста горда бях от себе си, че го измислих..

аз все ви повтарях, че съм умна... ама сега... а може би и факта, че имам 5,90 за СУ ми вдига леко самочувствието(БТВ обмислям идеята съседите да се разсърдят..),но знае ли някой...

Gone For 2 Days...

незабравимо изживяване.. бих ли повторила?! - за почти нищо на света.. под 5,90 сериозно би ме накарало да променя мнението си, но все пак... защо София трябва да е толкова много надалече... мразя да пътувам още от ранното си детство.. вуйчо имаше един много гаден освежител за колата си.. пътуването Варна-Добрич убиваше всичко в мен... /все още помня тази миризма/това бяха 35-40 минути, а сега си представете 13-14 часа... много нали..
с влак пътят е около 8 часа.. прекрасно нали..

но не е чак толкова много, особено когато си с хора, които правят тези 13-14 часа като 3-4 часа.. и в общежитието не беше гадно, само ония дюнери... но поне разбрахме откъде повече никога няма да ядем..

в търсене на нея си..

внучката на полицая от Сен Тропе, дъщерята на доктора, сестрата на МС-то... да, това съм аз... но нито дядо е Луи Дьо Финес, нито баща ми е завършил медицина, а брат ми - да разбира се с музиката, но МС е пресилено...
когато всичко започва с лъжа, може ли да излезе нещо реално накрая?!....

Do Not Need Anymore Details..

'Дано вашият Росен да не е като нашия Стоян...'
това го прочетах във форума на СУ... направи ми страхотно впечетление... личи си нали..
като го видях последваха няколко минути смях... някак си... трагично си е( колкото и несериозно да е мястото на това 'трагично си е', всички ние знаем какво е да нямаш нет за ден-два.. седмица.. месец... - никак приятно чувство...), но ми беше смешно.. трагедията разсмива.. не всяка, но предимно i-трагедиите винаги са ми повдигали настроението... дори когато съм била замесена, но все пак.. силно се надявам, когато вляза в СУ да не бъда развеселявана от подобни трагички шеги...

Love..

първият ми пост за любовта.. и това доживях да напиша..

като отивах към работа, а пътят до там.. е.. наистина очарователно много.. и се срещат какви ли не образи.. най-вече такива със свалени гащи, но това е друга тема.. имаше една двойка, тя го бе хванала подръка.. те са на възрастта на баба и дядо някъде.. и не бяха намръщени и си говореха... а преди около месец видях друга двойка.. те бяха много по-възрастни от горепосочената.. те се държаха за ръце.. трогнах се..

толкова много години заедно.. и продължават да се държат за ръце... ако това не е истинската любов.. кажете ми кое е..

възрастните двойки, които съм виждала да се разхождат всеки си хваща ръцете зад гърба.. и така си вървят... и си вървят...

hey you!

ей ти, защо си мислиш, че нямаш какво да чуеш от мен, защо си мислиш, че съм безинтересна, защо винаги ме прекъсваш, когато се опитвам да ти говоря, защо предпочиташ да ми разкажеш история, която ми разказваш за трети път, вместо да ме изслушаш, защо вече мълчанието ни е неловко, а преди ми беше толкова приятно да излезем и да си помълчим заедно...


Не забравяй старите си приятели, защото и новите остаряват...

Applause

...аплодисменти и за момичето, което не чака момчето да й се обади първо....
(Coca-Cola)
аз не съм това момиче.. за жалост... няма и да бъда това момиче... няма и да бъда момичето, което е доказало на себе си, че може всичко... че може да осъществи мечтите си.. на една седмокласничка не мога да вкарам в главата нещо математическо... камоли на студенти... моята жестока, безока съдба..

не е успокоение, но не съм от хората, които отчаяно искат да правят нещо, за което въобще не ги бива... не искам чак толкова силно да стана професор(не съм вманиачена на тази тема..), понякога когато обеснявам ме разбират.. не за всичко, не всякога, не всички, но някак си има хора, които малко или повече ме разбират, когато им обеснявам задачи.. може би тези хора поддържат мечтата ми жива.. благодарение на тях все още не съм отписала проф.Димова като идея...

My Daymare Is GONE..

цял ден все едно не съм в нас... след дискотечен ден.. предполагам разбирате ме..

моята най-омразна личност си замина от нас.. преди малко разбрах.. колкото и да обвинявам родителите си, че не съм висока, руса със светли очи, толкова много и им благодаря, че знаят как ненарочно да изгонят тази жена.. вчера я питали колко време ще стои в нас, но тя не отговорила точно, тогава татко решил да прояви чувството си за хумор, казал й "ние в неделя ще ходим да берем грах", при което тя " оо, аз не мога да се навеждам", а той "е няма проблем, ще ти дадем да копаеш".... в защита на родителите ми - те не биха експлоатирали някой различен от нас(брат ми и аз)...

днес нея я няма в нас.. не съм ли щастлива ;))

I Wish There Aren`t People Like This

преди мнооогоо време бяхме на един рожден ден.. музиката беше силна.. ама нещо се прецака... и едва се чуваше(по-тиха беше и от тая в Калина Гардън)... кофти се получи... тогава едно от момичетата, което имаше приятел(изключително важно допълнение), реши, че й се ходи на дискотека... видях рожденика как се почувства... стана му още по-гадно..
и тогава не ми беше кой знае какъв приятел, но когато го видях... беше кофти...

тъпото е, че доста хора правят това, което тя направи.. мрънкат, крещят, недоволстват.. не разбират, че така развалят настроението, убиват желанието на другите..


и нещо като призив към всички, които наистина смятат себе си за приятели: 'не се инатете за маловажни неща, няма значение къде си - има значение с кого си'

My Daymare Is Back.. Again..

влезе в стаята й с думите " имам лоша новина".... тъжен поглед от нейна страна, придружен от "не.. не искам да зная"... но все пак и бе казано " ще имаме гост".... нерешителност се забелязваше в изражението й... едва се чу: "кой..." "щом е лоша.. кой може да е"...
изведнъж тя рухна... нервна криза... сълзи, силно негодоваие, омразя.. всичко това отново обзе мислите й... а щеше да бъде приятен ден... по-голямо зло от pure-evil, Волдемор... да, това бе жената, която мразеше.. това бе единственият човек, който събужда омразителни чувства в нея....

защо пак... защо все на мен.. зашо продължава да идва... защо не си стой в тях си... защо настоява да ме тормози.. защо не усеща, че не я искам в нас...

остава ми само надеждата, че няма да стои повече от 2 дена..

You Lost It...

човек трябва да приема с достойнство, когато е губещ.. но винаги боли...
аз загубих в тази игра.. ще съумея ли да успея следващия път.. ще има ли следващ път... ще успея ли да водя битките си без страх.. ще имам ли възможност да покажа себе си, такава каквато наистина съм - без маски и без лъжи...
даже не повярвах, когато чух.. предусещах края, знаех, че ше настъпи.. но никой не ми каза, че ще боли толкова..
а какво можех да направя - да стоя в ъгъла и тихо да се радвам за спечелилите, докато малкото гласче вътре в мен крещеше с всичка сила: "браво, Яна, ти успя и това да прецакаш, много благодаря!"

I Hate You Attitude To Small Things...

излишна превзетост... вече наистина силно се възмущавам... 'не си прекарах добре там, ама сега като съм в скучния Добрич, смятам, че там съм си изкарал супер...'
не зная защо, но много почвам да се дразня на подобни изказвания... да в Добрич няма нито боулинг, отскоро пак има кино, няма еър хокей, липсва ни Мол, Макдонълдс също нямат заведение тук... скучни градове има, но по-често срещани са скучните хора..
какво толкова му има на Добрич.. не е София, не е и Варна, ама не е и Петрич(нищо лично.. предполагам там е по-скучно..)
наистина мразя това мислене... по-гадно(тъпо може, но гадно..) впечетление почти нищо не може да ми направи...
понякога хората се престарават в изискванията си, действията си, думите си... дразни.. определено..

Cute Happening...

докато бях в магазина(там прекарвам доста голяма част от времето си.. ако не ме пратят 2 пъти до магазина, значи някой още не се е прибрал..) , та бидейки си там видях двама малки сладури.. братчета.. иии русички(имам афинитет към хората-блондини..) иии малки(не съм педофилка).. бяха много сладка картинка на около 4-5 и 8-9 не мога да определя точно.. по-малкото като каза(силна дума казва, но най-близката, за която се сещам е квичеше.. някак си симпатичността не върви с тая дума..) "бате, бате, искам това, искам това, искам това", а баткото " повече няма да те взимам с мен в магазина" после като видя, че ще му останат пари взе някакви бонбонки или нещо такова.. отговорна и симпатична постъпка..

на мен брат ми не ми угаждаше така..

Complaint

беше радостна новина.. брат ми ми каза, че има приятелка.. тази е първата, за която ми казва.. някак си.. радвах се.. после беше много симпатично, когато си пишеха в скайп...
обаче сега... прекаляват.. вечер трудно се добирам до комютъра.. защо.. защо чатърка... защооо все на мен се случват подобни неща...

Waiting..

чакането.. за резултатите... тръпката преди да науча оценката си... психиращите сънища... необнадеждаващите съвпадения(Тема 2)...
мислех, че това наистина ще го има.. а какво ми се случва.. спя по цял ден, като вечерта си отспивам.. не мисля за нищо... ама наистина за нищо.. зациклям над :да отида ли до тоалетната или.. : и тук мисълта ми спира..
общо взето последните дни съществувам по този начин..
място за притеснение може и да имам... ама сякаш не съм се поддала на бурни страдания от рода на :колко ще имам, ами ако Петър има повече от мен:...
това, че не се притеснявам, малко ме притеснява.. пука ми за тази оценка.. не разбирам...

Asking..

защо хората не мислят, когато говорят... а после се извиняват...
защо те нараняват... а после се извиняват...
защо убиват надеждите ти.... а после се извиняват...
защо те разплакват... а после се извиняват...
защо те разочароват... а после се извиняват...
защо не се поучават от грешките си..
защо продължават да ги повтарят..
защо сами вършат неща, заради които после изпитват вина...
защо в един ден всчики решават, че точно ти трябва да си жертвата на гнева им...

Cheating At The Exam...

Трима са преписвали на изпита по математика в СУ

20 май 2007 16:31

Трима кандидат-студенти са преписвали на днешния предварителен изпит по математика в Софийския университет. Това съобщиха от висшето училище. Двама от тях са преписвали от хартиени "пищови", а един - от мобилен телефон. Изпитните им работи са анулирани.

http://www.darik.net/view_article.php?article_id=146277


и как по дяволите са знаели какви пищови да си направят..

и никой не разбра....

нейният ден предстоеше... тя трескаво се подготвяше... мислеше си колко хубаво ще е... радваше я мисълта за утрешния ден... положителни емоции я владееха... да, това бе нещо прекрасно...
и никой не разбра...

Friend Support

от седмица насам ми комплиментизират, насърчават ме, помагат ми.... добрите ми приятели, не чак толкова добрите ми приятели, хора, от които не съм очаквала... хора, които даже не ме познават.. адски много се радвам.. не знаех, че толкова много(поне за мен са много) хора мислят толкова приятни неща за мен..
днес на изпита.. реших едната задача на магия и малко на инат.. отидах с идеята за 5,98... и трябваше да изкарам толкова.. последните 5 минути бяха решаващи.. в тях малко като в някой филм се сетих за това, което ми бяха казали.... не беше някоя теорема, нито златно правило в математиката.. бяха просто насърчителни думи : ееее, как, ще успееш: , :аз вярвам в теб:... ии тези думи някак си.. колкото и да е странно ме мотивираха...
това бе моята магия за деня.. вълшебство, което нямаше да го има без тези толкова банални, но искрени думи..

Getting Idol Or Getting Idle #3

вече се замислям... тази тема най-много ли ме дразни...
за пореден път... само че този път героите са различни...
защо може да чакаме някой 30 минути.. а на друг 2 минути закъснения му струват 1 час мрънкане...
защо трябва да вършиш работата на някой друг, след като той прецаква дори и теб...
защо когато кажат на някого в очите: ти ми поддръжаваш: той се усмихва и продължава с пълна сила...
ако е вярно, че "ако си силен, ще бъдеш свободен, ако си слаб, ще бъдеш себе си" то тогава какъв си ти като поддръжаваш на някого друг...


не вярвам, че ще получа някога отговорите на този въпрос... не вярвам и че въобще има някой, който може да ми отговори дори и на един от тия въпроси... но искам да вярвам, че някой ден ще си кажат :ей.. ама това не съм аз... това е някой друг...:

Gone For 4 Days...

да изчезнеш за 4 дена.. беше доста странно изживяване.. 4 дена в София.. през цялото време се чувствах сякаш съм във Варна.. само че морето го нямаше.. нямаше го... градския транспорт замаааалко да ме откаже от Софийски университет... но именно там за пореден път(рядко се случва, но се случва) се убедих, че добрите хора съществуват... останалата част от отбора беше седнала на съседни седалки, жената, която стоеше пред единия ме дръпна и ми каза: аз ставам, ела да седнеш на моето място" ииии ми направи място... беше много симпатично... не я познавах.. не я запомних.. но няма да забравя постъпката й...
странно ми беше и че като бяхме в общежитието и в асансьорите ми идваше да поздравявам част от студентите.. с някой просто не ставаше..
естесвено сънят беше не там, където бях аз... съседите ми по стая бяха доста добре оборудвани откъм силна музика... а техните съседи мисля бяха доста гръмогласни личности... предполагам на това дължа заспалото си настроение...
но май от това имах нужда..

to expect the unexpected,,,

винаги съм се шегувала, когато казвах, че като си говоря сама си и си разказвам вицове, които и аз не зная...
но днес... днес... докато си говорех с другото ми аз стигнахме до изумителното умозаключение: "Може да съм умна, ама не съм тъпа..." бях малко след Спорт Палас(на половин гора разстояние от града).. и чаааак до нас(на една гора разстояние от нас) съм се смяла на умотворението си... понякога се чудя какво щях да правя, ако го нямаше другото ми аз...

accused - convicted

обвинение, а след това присъда... това е моят съд.. през него са минали токова много хора.. толкова много пъти.. без възможност за обжалване, без възможност за олекотяване на присъдата... осъдените престават да бъдат част от ежедневието ми... от живота ми... от света ми..

not said...

не ти казват: ще ти бъде трудно...
не ти казват: ще плачеш...
не ти казват: ще страдаш...
не ти казват: не е лесно да загубиш някого...
не ти казват: ще си сам, когато най-много се нуждаеш от някого...
не ти казват: ще казваш не това, което мислиш, ще правиш не това, което трябва..
не ти казват: ще правиш грешки..
не ти казват: няма да имаш приятели...
не ти казват: ще бъдеш пренебрегвана...
не ти казват: никой няма да те харесва..
не ти казват: хората ще те лъжат..
не ти казват: хората ще те използват...
не ти казват: приятелите ти ще те нараняват най-много...
не.. не ти го казват...

Nice Feeling....

преди няколко дена помогнах на родителката си... беше 'загубила' един файл, който до известна степен улеснява работата й... стана лесно... бяха сменили директорията... търсачката си знае работата...
но не там е въпросът... мама изрази благодарността си със сладко докато бях при нея.. после като се прибра, продължи да бъде адски благодарна.. ее.. възползвах се.. закусвах палачинки следващата сутрин...
но и там не ми беше идеята... не бях направила нещо съществено, но май това беше единственият път, в който помагам на някого за нещо по-значимо... пробвайте и вие.. чувството на удоволетворение е доста приятно.. :усмивка:

i was inspired...

да, няколко реда са само... зная не е кой знае колко голямо постижение... колкото и да не ми се отдава.. просто нека си го кажем.. като тъп рапър съм : идът ми римити ей тъй... без дъ съ зъмислиам мноу... ма знам бе... акълл съм..."

аз зная... мъдър, смел, силен си дори...
но нима изигра те, теб, съдбата..
нима остави сам те в борбата....

сам не ще теб оставя
няма теб аз да забравя...
този филм не е за теб направен...
този, който днес е тъй коварен..

с извиниение към добрите, образовани и правилноговорящи бълграски рапъри, засегнали се от цитата ми...

Undecided...

май се превръщам в социопат-мизантроп... 3 дена в нас... липсва ми безмониторния живот, но и някак странно се радвам на безжизнения си социален живот... отдела ми "Връзки с обществеността" май е в почивка.. или е затворил врати много отдавна.. не съм сигурна....
зная, че не съм още толкова изпаднала да се съглася да изляза на qip-среща с 30-годишен... с което силно се гордея... да, браво на мен.. обичам, когато принципите ми са на моя страна...
но май се оплаквам... или се хваля.. а може би и аз не зная... но сякаш се оплаквам...

Can You Stop The Time For Me...?!

започнах да не ходя по дискотеки и подобни (последните ми седмици не са много доказващи, но като цяло...).. спрях да слушам силна музика... вече почти не летя... храня се горе-долу здравословно: проблеми с организма... преди прекарвах времето си с приятели... а сега само на спомени я карам... започнах да се заглеждам по по-големи мъже(не на по 8176237812683213271 години, ама когато си на 14 и харесваш 15-16 годишните е добре... ама на 18 някак си не върви... имам си и горна граница естествено максимум +4 ).. лягам си рано.. ставам рано.. имам повече задължения(силно казано, просто неща, които малко или много искам(е нужно да направя)...
играта на дама и кавалер вече не е толкова неангажираща.. гоненката няма край... и колкото и да искаш не можеш да излезеш от 'сляпа баба'....

breaking the time...

реших малко да поразчупя времето... днес за n-ти път влизам в противоречие със сборника, задачите от СУ, ТУ и всичко свързано с математиката... после пък влизам в противоречие със себе си... и накрая започвам да си говоря със задачите... от толкова много говорене.. сигурно ще започна да говоря и на сън... не ми се е случвало.. или поне не са ми казвали..
силно се надявам адекватността да се всели в мен по-скоро..

Friday Night...

петък вечер е.. брат ми ще ходи на кубинско парти... пури, кокаин, ром, латино са причина за замечтаната ви усмивка сега.. но не... брат ми ще ходи на кубинско парти - всички ще са с кубинки... това в кръга на шегата... ще ромизират (не... няма да ходят на Балик, ще пият ром) , ще пушат до рано... или до късно.. и ще се радват на приятна музика... не е ли това идеалния план за петък вечер...
моята вечер ще е звездна..

mai tradjidi

"..деър из ъ мишън... уи билийв ин лав..." - дат из фром а сонг... вери найс сонг.. ай рекъменд ит ту ю... лет гоу бек ту дъ топик ъф дъ пост.. ду уи билийв ин лав... - ай билийв ай кен флай.. бът ай дон'т билийв дат ай кен фол ин лав ийзили...
деър уаз а бой.. деър уаз ай... енд дъ старс уър илуминатинг дъ скай... бът бийнг ту шай.. ай ендинд ол фор а литъл уайл... май фърст лав... ай съпоус дат ай'л невер форгет дат бой... енд хи'л би олийз хендсъм ин май айз.. дат'с уай ай'л олийз къмпийт ени бойфренд дат ай'л хев уит хим.. дат'с дъ стори ъф май рисънт лайф...


that is not British English.. that is Qnglish in translation...

imagination..

хората все повече изстраняват... никой вече си няма въображаеми приятели... никой вече не говори на теракота... дори и на компютъра си(в часност монитора)... всички вече имат само истински приятели(истински - реално съществуващи, не нещо друго).. аз си имам въображаем приятел със статус на приятелка... да, не ме е срам да си го призная.. не съм луда да си говоря сама.. винаги говоря на някого, а когато реалните хора липсват, рационалните са заети.. целите не ме слушат, а естествените са далеч... въображаемите ми приятели са на линия.. те са си винаги на линия... но като съм с други хора... общуват с техните въображаеми приятели, които се чувстват самотни, тъй като всички ги пренебрегват...

искам да отбележа... отбелязвам: имам си истински истински приятели... но човек не трябва да забравя приятелите си от детството!

...Merely Actor At Stage Of Life...

понякога се замислям за себе си... за живота си.. за бъдещия си живот.. предстои ми нещо повече от важно... тая година ми е нещо като решаваща за самочувствието... ако не ме приемат извън Добрич... доста тъпо ще се чувствам...

познавам човек, който е бил решен, че трябва задължително да учи във военно-морското... 1-вата година не е успял... но на втората е влязъл... аз дори нямам ясно изразена цел.. СУ с Компютърни науки... но дали Софтуерно инжинерство не е по-добре... или пък нещо друго... ами ТУ(София/Варна) КСТ-то не е зле...

а има толокова много хора, които имат някаква мечта и се борят за нея... а аз.. каква цел следвам... компютри... дали няма да е грешка.. ще съумея ли да успея... беше лесно, когато знаех какво искам да стане от мен.. но сега.. сблъсквайки се със същността си... става все по-трудно...

радвам се, че имам стабилна подготовка по математика... поне това не го мислих... мразя, когато живота ми отнема правото на избор... мразя и когато ми предлага такъв..

Getting Idol Or Getting Idle #2

мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя мразя...
интересно е.. всяка дума повторена много пъти размива смисъла си... но явно 3 реда не са достатъчно за да се размие антипатията ми... не харесвам силно подобни действия... може ли такава простотия... честно.. възмутена съм... не може 3 месеца " харесвам си дискетата(това видях първо..)".... и като чуеш, че друг не харесва неговата и вече да се отричаш от своята... мразя тия папагалцини.. "всичко повторено дори веднъж губи своя чар" - цитат(не много точен), които за първи път видях в блога на приятелка... да имитираш някого абсолютно не е никак чаровна гледка... и е крайно непоносимо.. да имитираш масата пак не е прекрасно, но на това хората му казват мода...

her.. ot they?!

понякога имам чувството, че съм двама различни човека... имам прекалено противоречиви мисли.. съществуващи независимо една от друга.. на един въпрос мога да отговоря както с ДА така и с НЕ... и пак за себе си да съм права... крайна съм в мислите си, но относителна в думите... за около час мога да си сменя 8927398 пъти настроението стига да има подходящи фактори.. дори не съм една зодия(според някой календари).. с нагласата съм, че съм Близнаци... и доста често стигам до извода, че това е единственото ми становище на тази тема.. освен еквивалентното му 'не съм Телец'...

случвало ми се е да водя спор със себе си... така и не стигнах до консенсус... същото е като да играеш шах сам.. само че там все някога се предаваш... и биеш... обаче аз проявявам дълбок инат срещу себе си.. силно се надявам някой ден да открият правилният лек за шизофренията (аз нямам... но за хората, които имат..), не хапчета, а нещо като клониране.. само че не точно... да правят тяло, в което да отива другата личност... но докато се сетят за това..

имаше една мисъл " не можеш да решиш проблемите с мисленето, с което си ги създал" трябва да се допълни с " позволи на другото-си-аз да ти помогне"

Kind-Hearted People....

миналото лято за един ден бях на обучение при едно момиче... беше адски мила, държеше се сякаш съм й по-малката сестра, а я виждах за първи път... много е приятно да познаваш такива хора - те поддържат вярата ми, че добрите хора не са само в приказките...
вторият такъв човек, когото съм срещала - пак момиче - на моята възраст... невероятно мило излъчване.. усмихваше се... за 1 ден дори не я чух да изругае, да каже нещо лошо като цяло... изключително положителен човек..
по принцип като питаш: мога ли да взема еди кой си, който не познаваш?!.. повечето отвръщат незаинтересовано: се ми е тая... но тя се обърна и адски усмихнато каза: да, няма проблем, супер...
добрите хора са повече от рядкост... предполагам този пост е призив за доброст и милота... колкото и банално да звучи: добрите хора правят света приятен.. бъди един от тях..

?!

знаем ли какво искаме... притесняваме се за абсурдни събития... правим трудни лесните решения.. ядосваме се за какво ли не.. раздразнителни сме.. нима така ни харесва... мъчим другите по невъобразим начин... сдържаме емоциите си..не се радваме на момента.. дразним се от приятелите си... въобразяваме си невъобразимото.. стараем се да прикриваме себе си, за да постигнем целите си.. " още малко потърпи, после няма да е с теб... само още малко.. докато получиш нужното... потърпи друго-аз.. " .... изразяваме ли личността си или само мъчим некреативното си въображение, за да се покажем. да бъдем от тях...

Labels..

пак околобални изживявания... в албумите ни до снимката(която просто много ме радва) на всеки ще има писание(поне така бе оригиналния план..) и от преди малко реших да се поровя из събраните си "умотворения", не само мои... доста бяха(номера със събирането на кърпички, календарчета нямаше въздействие върху мен.. но явно това има..), припомних си доста симпатични мисли.. после ми стана тъпо: плаДиятстването не е това, което искам.. и мислих мислих... и пак мислих.. 2 минути мислих.. отказах се... реших да видя във форума какво са писали(да се поразсеям малко..) пиша си мнението.... проверявам го за грешки и откривам страхотната мисъл, която съм написала:"шоколада е конспиративно творение измислено от бабите, за да си изяждаш всичко и накрая да те наградят с него.. без стимул няма резултати..." и не толкова оптимистичното " аз зная.. мъдър, смел, силен си дори.. но нима изигра те, теб, съдбата... нима остави сам те във борбата..."

An Accident Meet

преди време бях в търсене на бална рокля(доста трудно преживяване..) в един от магазините (във Варна) се засякахме с друго момиче с майка си от Добрич, не я познавахме... роклята й стоеше много добре... не запомних момичето.. не запомних роклята, но си спомням, че имаше в тоя магазин още някой с нас...

и вървим си с майка, след като си бях купила BULLDOZER - много яки, по едно време мама се спира и някакво момиче й се усмихва... завързаха разговор за рокли, обувки за бал и бижута...жената с момичето не показа, че се познава с мама... оказа се, че това е момичето от варненския магазин..

беше много едно такова симпатично... все още можеш да завържеш непринуден и приятен разговор с някой непознат, а после като се видите да не се правиш на сляп..

Desire For Rollers...

днес видях едно момиче на ролери.. замислих се отколко време не се бях качвала на мойте трошки... и в мен се надигна желанието да си издиря лилавите боклуци и да покарам малко... по принцип събираха паяжини на терасата... но след като се уверих, че и на двете тераси не вони на умряло, се притесних: къде може да са.. отивам аз на тавана.. и какво да видя.. Rossignol и още някакви.. не съм на ти с марките, но изглеждаха прилично.. странно, почувствах нещо като не зная как се казва на това чувство: когато вижаш нещо 81273872163827131 пъти по-хубаво от твоето, но продължаваш да си търсиш своята вещ.... " това не са моите ролери... искам си моите ролери...".. прескочих бившата пералня, настъпах едно детско камионче, блъснах се в стената, замалко да се спъна в бившите си тетрадки, но накрая ги видях /усетих мириса/ - това бяха моите, лилави, начупени, скърцащи ролери... реших да завъртя колецата.. все пак тежички са, ако няма да мога да ги карам: защо да се мъча да ги свалям чак до нас.. 3 от 8 имаха желание да се въртят, 2 малко 'зорлян'(типична българска дума), едно дори не можах да го мръдна..

стана ми тъжно.. много даже.. с тия ролери съм преживяла толкова много.. спомням си даже и рекламата с ролери(не рекламираха тях, но само това помня.. беше преди мнооого години..)

обадих се на брат ми.. караше ми се все пак.. и той ми каза да взема Rossignol-а.. не били толква бързи или нещо подобно.. мноого се зарадвах... излязах.. отначало имах проблем с разновесието..(не е правописна грешка!) после ги стегнах... и си карах.. и залитах.. и даже не паднах.. беше ми едно много такова реторично и яко.. и много се радвах (в буквалния смисъл...) някой ден след бала може би пак..

постът "РЕКЛАМА"

това е постът 'Реклама'... в него, ако имах възжможностите щях да сложа банера на продукта, който се рекламира в поста, но ги нямам - затова няма... и едва ли по някакъв начин бих могла да рекламирам форума освен като напиша произведението си...

Бахти, бахти, бахти...
[ http://forum.bahti.info/index.php ]

Бахти - думичка чудесна...
тя за миг в ума им блесна...
Това бе име отразяващо
тяхното мнение изразяващо...
LiningDead i Jorku - симпатични хора,
радващи се на отбора,
от вещици и шамани събран,
пишещ във форума отбран.
User-ите са послушни
интересни и радушни...
Искат те да бъдат бахти нещо
колкот' и да е зловещо.
Тоя форум е един,
зарибяващ повече от хероин.
Който взезе веч остава там
приет от всички нам...
Мнения по всякакви въпроси..
някои куци.. .други боси...
даже теми сполучливи има,
но един на всеки трима
прави тема инфантилна...
някога клоняща към дебилна.
Но пък иначе не би било забавно
колкот' и да е банално...
Пожелание към форума искам да отправя
желанието на user-а да не изгаря
всеки ден форума да се отваря.

и все пак реших да сложа картинка:

Is It Worth?!

вече почвам сериозно да се замислям.. имам идея за бала да си имам кавалер поради собствени кофти причини... след дълъг размисъл, стигнах до извода, че не мога да поканя никой от приятелите си: прекалено висок, прекалено изявен танцьор, твърде странен, изключително мълчалив, неискащ да облече костюм... тогава брат ми започна да предлага приятелите си... спрях се на един... но ми е адски неудобно да кажа на брат ми: брат ми, покани ми го за кавалер.." глупаво е.. а аз да го поканя... е някак си малко неестествено.. не сме общували от доста време... предполагам, ако не се засича с неговия бал, ще дойде... но вероятността да ми откаже някак си.. вижда ми се немалка.. и струва ли си да преживея отказа му заради глупавите си причини(които обаче са доста основателни, но това не им пречи да са глупави..) и общо взето ми е кофти: само едно момче от познатите си бих завела на бала, но ми е адски трудно да го поканя...

His Girlfriend...

преди много време изключително силно харесвах едно момче.. имаше стил, вид, характер.. само още една чашка му трябваше...
също така преди доста време се отказах от идеята за него.. беше твърде недостижим.. някак си.. той си беше идеален: симпатичен, хваща лафовете ми(рядко хората ги схващат.. не са кой знае колко остроумни или подобно, но винаги са свързани с някаква случка с дадения човек...), идеално тяло и невисок.. но когато беше около мен някак си.. не можех и името да си кажа.. започнах да се отпускам пред него.. обаче взехме, че се виждахме все по-рядко.. и така и нищо не се получи...
днес го видях с друго момиче.. тъпо ми стана.. беше с хванал с една, за която мнението ми не е никак цветущо.. поне да беше момиче, за което може да се каже, че притежава интелектуалност.. те съшествуват все още...
но хората се събират против волята ми.. да определено ми стана доста тъпо.. това не е хубаво, когато си търсиш кецове.. всички започват да изглеждат грозно...

The Cult - Painted Of My Heart

тази песен винаги създава в мен странни емоции.. отначало не я харесвах.. даже никак... но я слушах доста силно... и започна да ми харесва.. започна да ме радва.. в прекия смисъл на радва.. след това слушайки я ми ставаше едно такова невесело, но не мрачно... разчувстваше ме колкото и странно да е...
вече като я чуя се сещам за някого, към когото съм изпитвала силна симпатия.. иронията е, че винаги съм се разделяла с тези хора, но те после пак са влизали в живота ми ... просто си нахълтват ей така, без да питат може ли..
това е една от песните, които променят настроението ми много бързо.. и като свърши сякаш нещо е изчезнало... REPLAY-а помага... но не за дълго...

а оригиналният ми пост щеше да е на съвсем различна тема.. просто winamp-ът ми реши, че иска да я слушам....

Looking For Someone

какво ли не правим, за да не сме самотни... всеки си има по някой(любов, приятелство), заради когото прави доста тъпи неща.. в старанието си да не останем сами нарушаваме дори собствените си убеждения... преди няколко години ми беше смешно, когато слушах как някой е поел по даден път, защото иначе е щял/а да е сред непознати... но сега като че ли и на мен ми се случва същото: старая се да накарам приятелите си да кандидатстват в университетите, в които и аз, надъхвам ги, че ще успеят за силните специалности.. а после стигам и до отчаяната страна на нещата - да се пробвам в университетите, които те харесват...
започвам да разбирам порива към несамотност, но и се опитвам да се боря с него.. все пак не се знае дали още дълго ще продължа с тези хора.. дали няма още утре да се разделим и после да съжалявам, че не съм постъпила по моему...
трудно е да си само на 18 и да избираш бъдещето си и да осъзнаваш, че никой дори и най-добрите приятели не трябва да ти бъдат бъдещепоказател...

Not So Difficult..

предполагам повечето момичета ще се съгласят с мен... мъжете са нетрудни.. и преди съм го твърдяла.. бездрехност, високота и малко слабота - спират мисълта им...
но бях прекалено изненадана, когато ми се случи пак.. не съм някоя красавица, нито имам толкова хубаво тяло.. бях на състезание и за момчето, което стоеше до мен, заключихпо думите му , че е бил някакъв по-гениален (все пак каза, че е имал от първите места).. и той имаше на това състезание 7 точки.. от 26...
признавам.. отначало се опитах да го отворя с шоколад (за пръв път попадам на гаден шоколад Milka), ама той не искаше шоколад, предложих му още няколко пъти.. пак не.. говорех му.. преди да ни раздадат задачите, ама и той ми отговаряше.. аз заради това продължих... и не бях виновна за гравитацията.. тия химикали не спряха да падат.. трябваше да отида да си ги взема все пак.. стана ми адски неудобно, че той всеки път, когато ставах, забелязваше.. даже прекаляваше със забелязванетo...

Bad Day

30.03.2007 денят на заминаването ми...
събудих се.. реших да поостана още 5-10 минути в леглото докато се разсъня.. след 4-тата се сетих, че времето няма да ми стигне.. станах... гледам си полата-мръсна... поопрах я... и после с ютията... което естествено ми отне доста ценно време... на 29 бях решила, че ще си приготвям багажа на следващата сутрин, защото повечето неща, които шях да взема, щяха да ми трябват... разбирам, че блузката ми е мокра... не можах да си намеря ключовете... реших да взема резервния за вътрешната врата... излизам... няма и минута и се сещам, че съм си забравила дезодоранта.. понечвам да се върна... външната врата е затворена.. звънях в леля.. после се сеетих, че леля е на съседния звънец.. мина един съсед и ми отвори.. качвам се взимам каквото трябва и излизам...

естествено съм с токчетата... и реших да взема автобуса.. на път към спирката ми се прецаква дясната обувка... стигнах спирката.. автобуса не идва и не идва.... раменете ми са дефектни.. раницата ми падаше... стигнах до училище, но чакахме прекалено много време..
и накрая всичко свърши нормално...

стихче...

подчертавам, че това стихче не е мое.. но много ми харесва... след 2-рия прочит още не можех да повярвам, че е възможно...

Красута

Нищу нямаши ми фчера
ставам сутринта,
ф углидалуту съ зверя:
Бря,чи красута!
Викъм сигур са чалдисах,
туй ни можи да съм ас.
Смятай кат са нечирвисам
и съ наглася!
Туй пу ношник и терлици,
с чорлава куса
мязам кът на убавица
ф профил и анфас.
Дрямъх начи и съртях съ,
цъках със изик,
плюх съ дънсъ урчасам-
тъй съ възхитих.
Дал нъ пусуту глидалу
съ иви дифект?!
Тъй да съм разхубавяла...
А,стига де! Дерт!
Съ усъмних отведнъж
как навън ши въря?
Момцити ку съ натръшкат
кату мъ съзрът?
С модна фуста чи забратка,
с китка у ръка;
с тос акъл-зер за три патки,
като заблистя...
И къдету койт ма срешни-
пламна,изгуря
ф разни помисли погрешни...
Пък ни съм тъкваз!
Туй наверну сън е билу,
сигур йоще спа
и ми сън присънилу
буйна красута.
Скрукузъбел съм,мий ясну-
ич дън ма съзреш,
щот от толкова прикраснус,
мой са пбулейш.
Толкуз убус да съ исипи
тъй връз мен кат дъж...
Някуй тряа да мъ ущипи!
/пу възможнус мъш/
(следва продължение....)

Just Shoot Not Me...

снимахме се за албумЪТ.. мразя да ме снимат... излязаха ми цели 3 пъпки предния ден.. няма и да спомена, че в 6:00 сутринта съседите решиха, че им се слуша БГ музика силно... на което дължа торбичките под очите си.. вятърът естествено се постара за косата ми.. но това не е толкова важно сякаш... все пак това е начинът, по който съм изглеждала на 18... иронията е там, че по принцип пъпки нямам.. Но мразя физическия контакт с непознати.. избягвам да се докосвам до хората... няма да напиша, че фотографа имаше доста проблеми докато ми намести главата по начина, по който искаше да я снима..
като изключим всички но-та и студеното време беше едно приятно изживяване.. трябва някой път пак да си направим албум....

трудно е да се сдържиш да не убиеш някого...

как стана така вече даже и не помня... събрахме се.. и трябваше да пишем на ръка... а аз.. пиша кодирано(както казват с йероглифи.. отнасят по някой удар, но хората настояват...) и няма как просто да не ме изгърбят да пиша аз... след което... да.. как няма да играят на CS по информатика, когато аз им разпределям задачите: тежеста на задачите се определяше според колко много ме е ядосал съекипникът ми... е, не съм чак толкова гадна.. Павел цяла книжка прочете по Астрономически въпроси.. някак си.. дадах му да избере телескопче.. и останалите астрономически уреди, които са необходими... в Надя правеха ремонт, а и ме ядоса, затова получи часта с ремонта... щях да пробутам всичко останало на Васко, които много обича да го гледам гадно, но и Адриана трябваше да получи нещо... и тъй като Адриана не ме изнерви, получи нормална част..
и защо.. защо си мислех, че координацията на проекта е лесна част.... от 2 седмици врънкам Павел за едни бояджийски консумативи... ама много неорганизиран човек... аз толкова омална не съм била през целия си живот... по-зла съм и от Кроела Де Вил... ще има загинали.. утре.... искам да се оневиня: АМИ ТЕ КАТО МЕ ЯДОСАХА...
утре се снимаме за албума.... ще бъде хубаво целият ни екип да се снима... без изключения поради липса на живот в тях...

импровизираниЯТ...

часът е 8... за миг изпразва се и iRC, в iCQ хора няма вече... почва music idol.. други гледат vip bro'.. каква идилия ужасна.. напуска всичко живо интернета, за да гледа шоувета... а ти искаш на някого да кажеш 'здрасти, а да знаеш кого прегазих днес... " но няма... всички са заети.. "оффф" си казваш... няма как.. и чакаш.. и пак чакаш.. бързо чакаш отначало... забавяш темпото, но пак си чакаш.. после чакаш... накрая идва някой.. после друг.. става даже калабалък.. но уви... доспива ти се пак... а навън е силен мрак... лягаш си и пак се взираш в тъмния таван - но не искаш да си там...

oh, sweet first work..

Днес на работа съм пак...
целят ми ден-обвит във мрак
все си казвам- СТИГА.. СПРИ...
но все ще се намери нещо да ме разведри...
ходих,виках, мръщих се дори...
ама работата хич не ми спори...
а колегите едни...
да се чудиш: може ли по-зли...
да напусна.. всеки ден желаех...
мислих дълго и се колебаех...
загиваше търпението славно...
каляваше се волята бавно...
край победен..
ден последен...

something is lost!?

понякога имам чувството, че нещо важно ми убягва.. а може да ме отбягва... а понякога просто си мисля, че си въобразявам.. бях доста подтисната, когато стигнах до извода за телевизията : или дават филм.. или не дават.. няма средно положение..: предполагам тогава спрях да гледам телевизия безцелно, а това, за да ме подтисне, явно ме е радвало... като карах ролери сама.. и ми беше интересно... но после се научих да карам.. и времето с тях беше повече мъчение отколкото забавление...
обмисляла съм идеята за самотата като главен заподозрян, но в последствие се оказваше, че не тя е виновна(особено последните години като открих, че аз никога не оставам сама.. винаги има поне още 2 Яни с мен.. )
размишлявах върху тезата, че проблемът е в мен.. но после възникна спорът: точно кое мое мен ми прави напук... и реших да спра да се тормозя.. мозъкът ми не е за 2 дена.. а и при положение, че го ползваме толкова много личности..
колебая се: наистина ли ми липсва нещо.. или забелязвам, че ми липсва това липсващото нещо..

what i don`t and do like..

изключително дискреминативно... има идеални размери за жена, а за мъжете - няма... няма момиче, което да не се стреми към 90/60/90... да, мъжете усърдно ходят на фитнес с идеята да станат корави... а когато постигнат някакъв обем... искат още и още.. и тогава телата им стават иуууу, а мисълта им се обсебва от тялонатрупването...
винаги съм харесвала слаби, не много кльощави, момчета... много е грубо, когато не можеш да прегърнеш приятеля си, защото гръдната му обиколка е прекалено голяма.. виждала съм го - не е приятна гледка..
също така ми е много забавено, когато изляза и има някой, който е решил да се прави на силен... предполагам никоя не се впечетлява от 10 лицеви упори... ако беше така... отдавна да съм впечетлила света... (11 :Р)

lifestyle..

винаги ми е било трудно, когато трябва да си купувам дрехи... освен че съм момиче, важен фактор е и фактът, че не мога да определя дали следващите ми обувки ще са токчета или кецове... много са ми симпатични изсухлените дрехи... малко ме правят по-ниска, но много ми допадат.. а когато видя някой, водещ костюмиран начин на живот, желанието ми за официалност надделява..
има ли лесно решение: кецове или токчета... вечната моя дилема...

идеализмЪТ и аз...

имам само още няколко месеца, през които мога да бъда идеалистка..
по принцип съм си такава... вярваща в хората, в техните добри страни и особено силно вярвам в симетрията... не проявявам много наивност.. сякаш.. осъзнавам, че хората не може да са чак толкова добри, честни и положителни, но не е нечовешко да проявяваш такива качества... понякога идеализмът помага.. при мен той служи за лично удоволетворение... когато съм идеална или почти идеална се радвам на себе си - такава исках да бъда като малка... е и луда химичка, но личността с добър нрав винаги бях аз...

'извинете ме' или 'опааа'?!

от няколко години насам културното държание на хората започна да ми прави повече от силно впечетление... има момчета, които изчакват всички да влязат в стаята тогава влизат и те... има и такива, които ще чакат да им отвориш вратата да влязат... времето на дамите и кавалерите е отминало много отдавна и предполагам заради това и забелязвам подобни постъпки... но наистина е много симпатично, когато някое момче дори и да не е заради мен, просто защото е възпитано така, да ми отвори врата... и въпреки това мразя, когато момче се опитва да ми плаща сметката, в такива моменти предпочитам да съм с хора от типа "опааа"...

getting idol.. or getting idle...

предупреждавам: този пост няма общо с MusicIdol!
още като бях малка забелязах нещо, което заслужава омразата ми... хората си имат идоли(или поне това е моето определение...) това са други хора - като всички останали, но просто някои решават : този е човекЪТ, който ще е водеща фигура в живота ми: предполагам не е съзнателно.. или поне не си признават... възмутена съм.. как аз.. приятелка (вече се съмнявам дали някога съм била) говорих толкова много едно и също (и то при 3 различни човека.. за всеки беше различно... но резултата беше същия...) никоя от тях не ме послуша докато човек, които те си имаха за идол(подчертавам идол не е в напълно оригиналното си значение) не им каза същото нещо само веднъж.. всички те се замислиха и ми стана много тъпо, когато : няма да кажа, че ти повтарях толкова време: и получих отговор :емииииии:....
Да, съгласна съм, че всеки избира в чии думи да се вслушва, но как ще спориш нещо, а само при лек намек ще минеш на другата крайност...
също така е доста грубо, когато си правиш графика по някой, който си има идол... защото разбираш ли ти.. тоя имал работа и нямало как да дойде и в тоя ред на мисли и аз няма да мога да дойда... и ти.. ами увяхваш... не ти казват само : ами ще попитам дали следващата седмица й/му се излиза... и ако й/му се излиза.. ще излезем:
замислям се какво не правим заради другите: гримираме се, преобличаме се по няколко пъти само и само да изглеждаме добре, слушаме комерс, после когато комерса стане прекалено комерсиален се отричаме от него, пушим като не можем да се откажем от цигари по никакъв начин.. но след цели 5 минути.. : оо, аз мога да ги спра, когато си поискам... [засяках една приятелка веднъж... и аз си противореча.. но го правя за спорта..]

луд умора няма...

не е нужно да изглеждаш така, за да се наречеш упорит...
не е нужно да изглеждаш така, за да преследваш целите си...
не е нужно да изглеждаш така, за да постигаш мечтите си...
преди няколко седмици реших да пробвам уменията си, които би трябвало да използвам в желания живот, отне ми 3 дена... не съм мислила по цял ден... но вървейки по безкрайния път към нас, обмислях задачата, която си бях поставила... получи се.. не както исках, не по-най-добрия начин, по начин, на който хора, занимаващи се с такава дейност, биха се гърчили на земята от смях - 'възможно ли е да има толкова калпав човек...' но все пак беше начин, които вървеше... и времето, което прекарах пред компютъра мина изключително бързо... накрая бях доста радостна от резултатите... това ме окуражи да продължа да мисля за бъдещето си в тази насока...

честит празник :)

Честит празник на всички...
зная.. чудите се какъв празник пък е днес.. и аз така реагирах, когато ми честитиха... 3.14 е.. предполагам математиците се сещат какво означава това.. но за всеки случай.. днес имен ден има числото пи.. с пожелания за повече сферичност...

Make up...

Wake up,
Grab a brush and put a little (makeup),
Grab a brush and put a little

винаги съм била от негирмиращите си... отначало мислех, че моливът за очи причинява доста болка.. но никога не предполагах, че и сенките са болезнени... особено ако те гримира някой друг..
веднъж в ранното ми детство се затворих в стаята на майка.. застанах пред огледалото хванах й черния молив за очи.. и отначало си сложих на устните.. обаче излязах от очертанията и реших така или иначе ще си мия лицето мъчително.. защо да не продължа с рисуването...
следа след следа... линиика след линиика.. точка след точка.. нарисувах си заешки мустаци... лунички по бузките.. превръзка на окото като на пират.. беше много забавно.. единствения път, в който ми е било симпатично да се гримирам.. но може би и заради този ден не използвам силно гримиращи пособия - отгимирането ми отне толкова много време, през което можех да си играя или да си говоря с другото ми аз... болеше докато си търках лицето.. и реших повече да не си причинявам такива лоши неща....
иначе съм се възхищавала на интересно жълто-светло синьо нацапани

The Morning After The Party...

тези сутрини винаги са ми много магични.. дори и да не пила кола на партито...
това е времето, в което трябва да се мобилизираш и да прибереш всички бутилки, боклуци, да изчистиш навсякъде и да не проявяваш никакво въображение относно " как успя да се счупи това...", " какво е ставало в тая стая" или въпросът, чийто отговор наистина не искаш да знаеш " кой е повръщал тук?!" , но въпреки това задаваш...
след 1-вото главоломно събиране в нас.. чистих часове наред, но след около месец, тъй като чашките от купона бяха мънички.. да не казвам миниатюрни, намерих една в коридора... беше доста грубо от нейна страна да не се покаже навреме.. обаче си получи заслуженото... доста и се карах..

ами сега... накъде?!

често си задавам този въпрос... ще завърша училище и после... в някой университет... ами след това?!.. всеки си има детска мечта... и се опитва да я следва.. лекар, космонавт... много исках да стана професор по математика.. да ми казват професор Димова(колебаех се между Димова и Георгиева... но все пак кой не е Георгиев...) и се опитвах да следвам мечтата си... влязах в отбора по математика... и това сякаш беше грешката ми... бях на лекции и осъзнах, че нямам шанс да стигна нивото на лекторите... ходих на състезания.. последните места не са престижни... нито вдъхващи заложби... тогава се отказах... не точно отказах... спрях да вярвам, че ще го постигна...

Fearrr...

най-голямият ми страх вчера бе, че членовете на клуба по Астрономия ще се държат гадно... но се изненадах, когато разбрах, че това не е било толкова гадно колкото въобще никой да не отиде на клуба по Астрономия....

и така.. силно разочарована от безсрещието си с любителите на Астрономията реших да се прибера... естествено бях трудно подвижна(високи токчета.. как да ходя бързо...) минах през възможно най-тъмните улички... (запoчвам да си мисля, че подсъзнателно си калявам страха.. малко е кофти това разминаване със съзнателните ми мисли.. а и предполагам, че и надсъзнанието ми си има собствено мнение по този въпрос...)

и както си вървя.. и реших да седна в градкста.. да си почина за 5-10 минутки... сядам.. поглеждам напред.. и силно се психирах, мислейки си, че някой е застанал на 2-3 метра от пейката и се взира злобно в нея... като поогледах този 'някой' разбрах, че е дърво... едно доста психиращо на тъмно дърво... стана ми тъпо заради проявеното стресиране.. и тръгнах по дългия и безкраен път... след време ме настига някакъв чичко.. и ме пита: "търсиш ли цигара" , 'не'... после смотолеви нещо пак за цигари.. любезно отклоних въпросите му с "не... не.. не.. не..." попита ме: "сама ли си?!" ...естествено, че не.. аз никога не съм сама, не съм виновна, че никой не вижда въображаемите ми приятели... интересуваше се дали съм била нагоре... разбира се, че съм натам: защо да минавам по този път, ако не съм нагоре.. 'не.. наляво съм..' последва пак въпрос за цигарата, на който вече нямах възможност да отговоря поради 90-градусовия завой, който реших да направя...

много мразя такива индивиди, чиято цел е да карат останалите да се чудят накъде да избягат дори само с присъствието си.. имала съм доста случаи на досадници по кафенетата(и после защо мразя да ходя на кафе...) абсурдно е да отидеш при някого, които е на годините на детето ти.. и да почнеш да му говориш глупости, а е още по-нагло и да караш горките страдащи и сметката да ти плащат....
обездумена съм... и също така лишена от безстрашност... може малко храброст да ми е останала, но си я паза за извънредни ситуации...

Astronomy....

след малко ще ходя на клубче... колебая се дали е за жалост - отивам в Младежкия дом заради клуба по Астрономия... надявам се да бъдат достатъчно мили, за да ми отговорят на всички въпроси.. и също така да не продължи много дълго.. все пак нямам толкова много въпроси за питане.. и би се получило доста гадно, ако въпросите ми се окажат прекалено малко... също така искам да вярвам, че ще намеря стаята, в която се събират.. но съм силно сигурна, че моята ярко изразена ненамереност доста ще ми попречи да стигна до стаята на време...

so... you think you can sing...?!

днес гледах за втори път Music Idol... и мога да кажа, че доста от кадидатите са доста [айдъл] да отидат там толкова необърнали внимание на невъзможността си да пеят..
преди време реших да чуя как пея... и се записах с телефона си... хората ми казваха, че не мога да пея, но след тоя запис... отказвам се да пея и в банята... да не принудя ваната да си замине...
колкото и абсурдно да е за тези, които ме познават(специално за чулите мое изпълнение).. певческия ми талант влиза в употреба... компютърът ми понякога ми прави изключително гаден номер.. изключвам го и той забива на Logging off... доста е грубо от негова страна... рестартирах и така го изключвах, преди да открия начинЪТ: като го изключвам и се задържи на 'Logging off...' го заплашвам, че ще му пея... и само секунда по-късно се появява надписа "Windows is shutting down..." сигурна съм, че някои биха си казали " съвпадение просто ", но аз вярвам, че дори машините не са способни да издържат толкова жестоко наказание..... да не говорим, че от време на време си правя караоке вечери.. в които съжалявам не само компютъра, но и съседите.. ама те са готени... и се надяват да замина скоро...

хаосът...?!

често съм се опитвала да си изчистя стаята и след това да намеря вещ, която съм прибрала - рядко ми се е получавало... винаги съм се справяла по-добре, когато стаята ми не е била подлагана на чистене от доста време... по начин, неизвестен на мен, успявам винаги да си организирам едно малко хаосче, в което всичко сякаш е подредено... а когато стане голямо хаосчето.. е още по-лесно за намиране на каквото и да било... след толкова години опити да убедя майка си в идеологията и предимствана на разхвърлеността, тя сама започна да разбира удачността и липсата на губене на време при хаоса...

патриотизъм?!

3 март ли е днес?!.. гледах телевизия, слушах радио... и никъде не споменаха, че точно днес е 3-ти март... патриотизмът съществува ли... или само говорим за него... дали сме патриоти само за да впечетлим някого... нямам предвид поднасянето на цветя на паметника на 'Хан Аспарух'. Преди... като бяхме по-малки ни задължаваха да ходим като ни заплашваха с отсъствия(по това време наистина можеха да те изключат от училище заради отсъствия).. и това беше достатъчно основателна причина да отидем и да стоим отегчени до смърт, защото тези, които ни водеха, го правеха по задължение също... винаги съм си мислела, че ако ни бяха мотивирали по правилния начин щяха да възпитат (поне в мен) по-сериозно отношение към патриотизма... поздравявам истинските патриоти - тези, които наистина вярват и изпитват силната привързаност към България....

what`s the time...?!

не зная дали е само при мен... но понякога се губя във времето... (понякога не винаги не ознавава почти през цялото време.. )... започнах с +-1,2 часа.. не беше много, почти неуловимо.. даже нямаше да забележа, ако хората не спореха с мен колко е часа... и все пак... кой спори колко е часа.. но предполагам това не е от значение.. след това часовете растяха в дни... не бях аз виновна-времето или лети или изостава.. не се движи нормално просто..
когато започнаха да ми се губят дните придобих способността да познавам колко е часа по слънцето... дори когато слънце нямаше... предполагам това е някаква криворазбрана компенсация от страна на времето.. и базирайки се на тезата, че всеки живее в свои си свят, за който е неодходима и собствена времева зона, заключвам, че доста хора имат часовникови затруднения... някой даже календарни..

и в началото бе простотията...

доста време мина откакто разбрах за блогството.. и реших и аз да опитам... спираха ме само 2 причини: 1) креативната мисъл беше далеч от мен... а далечните мисли... са по-неблизко отколкото си мисли човек... 2) компютаризираните ми възможности не стигаха, за да намеря откъде и как се прави...

е беше доста грубо, когато днес се опитах да вляза в блога, който "направих" вчера... но не бях аз виновна естествено.. то така просто се получи... и неще.. и аз:искай... а то: не.. и аз: аде де.. и то пак: миии не... и питам аз как да не гледам на кръв монитора... (зная, че не монитора е виновен.. ама все някой трябва да е гледан злобно)