rain rain rainnn...

реши да завали дъжд.. излязох от стаята с огромното нежелание за каквото и да е.. така бе докато не стигнах до голямото кръстовище.. баща носеше малкото си детенце на раменете си.. а то държеше чадъра.. беше адски сладка картинка..

моят брат близнак...

преди няколко дена започна да ми се появява пъпка.. болеше.. беше адски неприятно.. отначало мислех, че ще си замине.. но не.. тя продължи да расте.. поради размерът й, реших да я наричам - "моя брат близнак"..

никога до сега не ми се беше случвало такова нещо по лицето.. но слава, реши да поемем по различни пътища.. 2 дена си имах брат-близак.. водех го навсякъде с мен.. говорехме си.. но отговорността за някой друг наистина си е нещо доста голямо..

загубен ден...

днес загубих цял ден в мислене на глупости.. а можеше да си напиша домашното.. можеше и да посвърша някаква друга работа.. можеше.. и в крайна сметка не измислих нищо..

и накрая всичко опира пак до старите мисли.. какво да кажеш, за да не нараниш някого, но да му станат известни твоите чисто приятелски намерения.. защо следващият се бави толкова много.. и какво чакат хора толкова много.. трябва ли да вярваме, че някой ден ще научим отговорите на въпросите си, или те винаги ще идват още по-сложни.. ще разберем ли някога на какво сме способни..

Tu Cafe...

напоследък си мисля все повече за хората и тяхното желание да върнат времето, за да променят нещата.. как един ден имаш нещо, а на следващия то си е отишло.. не зная как, но тази песен още повече ме навежда на такива мисли..

преди да замина от Добрич, сънувах, че са ми откраднали лаптопа във влака или нещо подобно.. в съня си толкова много исках това да не се беше случвало..

наскоро си мислех и за едно момче, което се раздели с дългогодишната си приятелка.. на него навярно му е било доста кофти.. предполагам и той е искал да върне времето, за да не се стига до това..

и още много подобни такива .. не мога точно да го обясня, но тази мисъл е адски натрапчива.. обикновено когато нещо ме мъчи толкова много, то ми се случва или се случва на някого, когото познавам..

work..

както всички знаят мислех да напускам работа.. колегите са готини.. шефката е приятна.. на някакво нормално разстояние ми е.. офиса е дружелюбен, щеше да е хубаво работата да е по-интересна, но да не ставам претенциозна.. въпреки всички хубави неща, отнема време..

само че татко ме изпревари.. сега ще трябва да работя, не защото така съм решила, а за да се издържам.. никога до сега не съм работила за пари.. чувствам се изпозлвана.. едва ли не покварена.. ще остана на работа.. усещането, когато вляза в офиса, е доста по-различно от преди, когато ходих там по мое желание..

scheme..

какво ли не прави човек само и само да не учи..

докато разглеждах поредната мирка( фейсбуук ), попаднах на много интересни снимки.. от коледното парти на колегата ми( от работа ), на което нещо като бях.. не можах да се сетя имаше ли нещо за снимане и заради това разглеждах снимките с притаен дъх.. е.. към средата се усетих да видя кой ги е качвал и не можах да измисля дали някога съм виждала такова момиче.. успокоение.. но изведнъж.. попаднах на снимка на един колега( от университета ).. беше странно.. като цяло, времето, през което сме общували може да се сведе до час.. може и по-малко.. а се оказва, че сме имали общи познати( приятели )..

послепис.. а пък колегата, в когото бяхме, каза, че си е прекарал супер яко..

отново те..

вървиш и се чудиш как може да има хора, с които се срещаш веднъж годишно на едно и също място.. по едно и също време на годината.. мислиш си даа, страхотно съвпадение, но и знаеш, че не е точно така..

знаеш, че няма нищо вълшебно в бездушното здравей, придружено с глупава усмивка или разговор, изцяло съставен от мимики и жестове.. по някакъв начин искаш да се доближиш до тези хора, но изпитваш силното желание да се разкарат от погледа ти..

знаеш, че пак около Коледа, пак в Звезда ще ги видиш, но ще те спре ли това да отидеш.. можеш ли да загърбиш 3-те дена прекарани с тях.. да.. явно можеш..

знаеш как се казват " йеейй ", но нямаш идея какво мислят, какво биха казли, защо те поздравяват, помнят ли те.. гледаш ги и се питаш какво се случва с тях през годините.. мислят ли си за теб.. а ти мислиш ли си за тях?! - не... но за 5 минути успяват да заковат вниманието ти.. зависиш изцяло от тях.. усмихваш им се.. гледаш ги.. по - точно наблюдаваш ги.. накрая изчезват от погледа ти.. и си казваш: " догодина пак... " обаче те се впиват в мислите ти.. не искат да си тръгнат.. дебнат и когато се разсеяш, те са там - точно пред очите ти.. в автобуса, в паветата, качват стълби с теб.. те са там - до теб.. и тогава в теб нараства желанието да разбереш всичко за тях - къде учат, къде работят, с кого се срещат, пропушиха ли, щастливи ли са.. докато накрая въпростите станат все по - странни и по - странни - как са стигнали до тук, как са разбрали кои са правилните избори, как живеят с мисълта, че може и да са сгрешили.. накрая спираш да мислиш за тях - идват нови хора, които заемат съзнанието, но те не могат да ги изместят.. те са си там и чакат до следващата Коледа в Звезда..