отново те..

вървиш и се чудиш как може да има хора, с които се срещаш веднъж годишно на едно и също място.. по едно и също време на годината.. мислиш си даа, страхотно съвпадение, но и знаеш, че не е точно така..

знаеш, че няма нищо вълшебно в бездушното здравей, придружено с глупава усмивка или разговор, изцяло съставен от мимики и жестове.. по някакъв начин искаш да се доближиш до тези хора, но изпитваш силното желание да се разкарат от погледа ти..

знаеш, че пак около Коледа, пак в Звезда ще ги видиш, но ще те спре ли това да отидеш.. можеш ли да загърбиш 3-те дена прекарани с тях.. да.. явно можеш..

знаеш как се казват " йеейй ", но нямаш идея какво мислят, какво биха казли, защо те поздравяват, помнят ли те.. гледаш ги и се питаш какво се случва с тях през годините.. мислят ли си за теб.. а ти мислиш ли си за тях?! - не... но за 5 минути успяват да заковат вниманието ти.. зависиш изцяло от тях.. усмихваш им се.. гледаш ги.. по - точно наблюдаваш ги.. накрая изчезват от погледа ти.. и си казваш: " догодина пак... " обаче те се впиват в мислите ти.. не искат да си тръгнат.. дебнат и когато се разсеяш, те са там - точно пред очите ти.. в автобуса, в паветата, качват стълби с теб.. те са там - до теб.. и тогава в теб нараства желанието да разбереш всичко за тях - къде учат, къде работят, с кого се срещат, пропушиха ли, щастливи ли са.. докато накрая въпростите станат все по - странни и по - странни - как са стигнали до тук, как са разбрали кои са правилните избори, как живеят с мисълта, че може и да са сгрешили.. накрая спираш да мислиш за тях - идват нови хора, които заемат съзнанието, но те не могат да ги изместят.. те са си там и чакат до следващата Коледа в Звезда..