DrScheme...

сметнах, че е крайно време да се позанимавам и с това.. като се има предвид, че примерно в сряда имаме контролно.. знам ли.. време беше.. дълги минути се борих.. молих се.. гледах лошо, но кой би могъл да гледа малката сладка Ася лошо дълго време.. не и аз.. станах да се поразходя с ясната мисъл да не мисля за глупости.. 2 крачки и съм пак пред монитора.. само че не на малката сладка Ася.. стоя и си мисля защо задачата ми не тръгва.. къде е проблема.. но не ставам да го намеря.. което малко или много си е нещо като победа..


мъчно ми стана, когато разбрах, че има хора( българи ) учещи нашите Компютърни Архитектури на френски.. но.. вярвам, че някога, някъде ще има справедливост..

отново 94..

отново там ми идват най-добрите идеи.. както си пътувах преди няколко дена и бях в някакво прекалено добро настроение реших, че е крайно време бойният ми дух да излезе наяве.. от толкова много време не съм се състезавала( като изключим картинга ), не съм живвала( някой биха разбрали.. други не.. ).. искам пак да имам някаква по-стабилна цел( като изключим работа и глупости.. ).. и реших да се боря докрай в състезанието на Мусала.. може скоро да реша нещо друго.. но за сега ще се придържам към това... стискам си палци..

отново съвест..

писна ми.. никога няма да мога да се отърва от това нещо.. трябваше да изхвърля хартията, която бяхме събирали последния месец.. аз, защото щях да мина покрай кофата за хартия.. минах.. но кофата я нямаше.. и как точно тази, която ми трябва липсваше.. реших да не си зарязвам боклука нерециклиран.. старахме се да го съберем все пак.. а и някак време бе..

поех по пътя надолу с хартията.. по принцип кофти навсякъде в София, но не.. тази сутрин нарочно сякаш ги бяха махнали - мизерници.. когато стигнах до спирката оставих торбата до кофата на спитката( онези малки сини цилиндърчета, които всички обичат да гледат наобратно... ) стоях на спирката и чаках.. стоях.. е не успях.. отидах и си взех торбичката с хартия.. возих си се с нея в автобуса.. показах и ФМИ от близо.. разведох я малко из парка, когато най-накрая забелязах толкова симпатичните цветни кофи за боклук.. но не.. отново я нямаше милата сладка кофа за хартия.. но тогава забелязах - на жълата имаше огромен надпис: пластмаса и хартия и метал и още не знам какво си.. хвърлих я там облекчена, че съм изпълнила гражданския си дълг, но точно в този момент( кофата не бе от празните ) съдържанието на кофата реши, че още не е дошло времето да се разделим... в крайна сметка успяхме да се разделим..

и все пак.. кой ненормалник би си носил боклука( боклука, който смята за боклук, иначе градския транспорт си е като сметище... ) в автобуса..

що за извратена съвест е това, в свят на лъжи и измами..

със същия проблем, обадате се..

всичко свършва..

неприятно, но факт..

момичето в коридора..

прибирах се и видях момиче в коридора.. беше с телефон и не беше засилена към стаята.. стоеше с телефона и го гледаше.. замислих се съм била момичето в коридора.. чакащо да се сетят за съществуването й.. копнееща той да звънне.. неприятно наистина.. дори клони към тъжно.. но се сещам, че дори и да не съм пред стаята с телефон в ръка.. пак съм зависима от нечия благосклонност.. моята усмивка е толкова зависима от нечия друга.. самостоятелност ли.. друг път..

всички сме хора в коридора.. просто тя е имала смелостта да се надява, че ще й звънат..