само тук..

няма никъде място като Добрич..

отидах до кварталния магазин, купих брашно, мляко и исках и сирене 'Дунавия', продавачката се обърна към мен: " Ще месиш ли?! ".. да беее, аз?!.. друг път.. в крайна сметка се оказа, че с това сирене не ставало да се меси хубаво.. на всяко друго място просто ще ти дадат каквото искаш и ще ти вземат парите.. само тук се грижат за теб..

само тук има от моя сладолед.. и само тук той е толкова вкусен..

само тук можеш да отидеш на лекар и да познаваш половината пациенти..

само тук можеш да се насладиш истински на спокойствието..

само тук срещаш повече съседи на центъра или на плажа отколкото в квартала..

само тук е толкова приятно да не правиш нищо..

last 4 days..

ден първи..
проверих си пощата.. дори от фейсбук нямах спам.. в продължение на 10 минути се опитвах да заговоря някой по скайп.. насочих се към телефона си -> някои нямаха обхват, други ги нямаше.. вкъщи нямаше никого.. пуснах си филм.. спирах го често.. изведнъж осъзнах - скучно ми е..

ден втори..
бягане.. компютаризиране.. и изненада спане..

ден трети..
странно станах в 4 сутринта.. изненадах се от себе си.. във ФМИ научих, че като чета лекции ми се приспива.. поучих малко.. към 5 прецених, че може да си взема изпита, ако продължавам, стресирана от тази мисъл се опитах да заспя отново.. получи се.. към 12 слънцето настояваше, че не мога да спя повече.. трети ден без фейсбук спам.. ами ако това продължи завинаги?!.. изолацията тегнеше над мен като проклятие.. сетих се за спож.. бях забравила, че той ме прави толкова емоционална.. скуката свърши.. бе заместена от толкова много вълнения и противоречиви чувства - надежда, след нея разочарование, копнеж, колебание, очакване( старият спож понякога не е бърз ), погром, желание за успех, понякога и радост.. но след малко радост и 5 минути отварях ново предизвикателство, която успяваше да ме доведе до емоционална шизофрения..

ден четвърти..
събудих се с лоша мисъл.. вместо да си проверя пощичката или нещо социално, отворих компилатора.. понаписах малко код.. и след като спож рече 'да бъде'.. отворих социализиращите страници и програми.. мразя кафе, но обичам да го пия..

ден пети - евентуална детоксикация.. но да видим..

различностите..

Нека първо изразя безкрайната си благодарност към ММ за последователничестовото й..

И така.. по темата.. когато съм сама в стаята си, танцувам, а понякога наказвам съседите с прекрасното си пеене.. разкършвам се, когато няма никой в коридора.. понякога в автобуса се поклащам малко повече отколкото нормалното разклащане, което автобусът придава.. случвало ми се е да се разподскачам във факултета, но само когато се уверя, че няма никой.. а когато има хора - просто си щракам с пръсти..

след дълги наблюдения щракането, издаването на звуци( като галопираш кон ) и други тикове се оказаха напълно приети от обществото.. хората не само не ти обръщат внимание, а дори си имат още по-силно забелязващи се тикове.. толкова е хубаво..

ех, този Добрич..

много се изписа за ДобричЪТ.. нека и аз да напиша нещо за преживяванията си тук.. приятна сладка ваканцийка..

тихите води са най-дълбоки.. и са прави хората.. бяхме в градската.. точно в началото.. по светло, разбира се.. чухме викове.. обърнахме им внимание, разбира се.. 3 момичета и 2 момчета викаха непозволено силно.. едното момче да го наречем жертвата( вярвам, че все пак е така ) и другото - пинки( има си причина.. ) нещо не можеха да си разделят едната мацка.. интересното е, че тя беше главен участник в боя.. жертвата се опитваше да я разкара от себе си - тя му се буташе, докато пинки само ги следваше издавайки неприятни звуци.. скоро забелязахме, че има кола много близо паркирана до случващото се.. колата не бе затворена.. още малко се дърпаха.. докато на пинки не му текна кръв от носа( следствие на централен удар, предполагам ).. след което пинки и тя се втурнаха към колата.. пинки излезе с пистолет в ръка.. видях живота си на лента, опитвайки се да разбера кога започнахме да използваме пистолети.. тя се опитваше да върне пинки в колата..не успя.. трудно е да се работи с полуидиоти, които не са дресирани.. още по-трудно е, ако и ти не си много умен.. но тъй като не съм запозната лично с героите, не мога да твърдя нищо за силата на мисълта им, освен очевидното.. може би, когато пинки осъзна, че не може да намери жертвата реши все пак, че не е много яко да ти тече кръв от носа и се качиха отново в отворената кола..

не повярвах, че никой не посегна на колата.. преди време на едно момиченце щяха да му откраднат колелото докато стоеше на него, а тази кола беше оставена на произвола и никой нищо..

но като изключим тази вечер.. в Добрич е супер яко.. тъжното съвпадение - градът стана по-красив, когато ние го напуснахме..

от 20 на 40..

в един момент спираме да изглеждаме малки.. било то, за да ни пуснат в дискотеката, за да излъжем по-голям батко, да си купим алкохол и цигари или пък просто кожата ни е решила, че не може да изглежда като на 8-годишно лапе..

1. бяхме в магазин в Лондон, решихме да вземем алкохол.. и двамата с брат ми имаме 21.. наредихме се да плащаме.. и в един момент, когато касиерката взе алкохола, погледна брат ми с доста съмняващ се поглед, брат ми е по-голям от мен.. после тя погледна мен, усмихна се и каза: "ок".. все пак, попитахме колко години трябват за алкохол.. тя учтиво посочи една табелка, на която с големи цифри пишеше 25.. от една страна се радвам, че не ми погледна личната карта.. ОБАЧЕ 25+?!.. на толкова ли изглеждам?!..

2. прибрахме се в къщата.. разказахме на майка, на нея й бе смешно.. и на мен би ми било, ако не ставаше дума за мен.. след което голямото момиченце ме попита: "Яна, ти имаш ли си бебче?!".. за малко да се разплача.. всички още повече се развеселиха.. но някак си.. 25+ + бебче дойде ми малко в повече, чувството ми за хумор след 5 часа пътуване и това.. трудно е..

3. понякога, когато вървя и много се постарая да не мисля за нищо, виждам хората около мен.. видях едно сладурско детенце и му се усмихнах.. ама то беше много едно такова гушкаво.. баба му ме видя, усмихна се и каза: " виж, леличката ти се усмихва.. ".. прекъсна добрата ми мисловна дейност.. отново спрях да виждам хората..

4. 3. не е еднократна случка..

5. преди много време, когато работих, тийм лидерът реши да ни заведе на някаква конференция или подбно.. трябваше да се запишем за участие.. записахме се.. те трябваше да ни пратят отговор кога и къде.. пратиха.. писмото започваше с " Г-жо Димова.. " 2 минути докато дойда в добро съзнание( все по-трудно става ).. после се оказа, че такъв е етикетът, освен ако не кажеш как да те наричат.. но късно..

6. не е истина откога не съм чувала "какичката", за мен в 3.л. ед.ч.

аз съм на 21! смея да твърдя, че и изглеждам на 21.. побъркани хора, оправете се! времето ми за изглеждане стара не е дошло още!!