стоим си ние на работа и си работим.. скучва се нещо странно - имам идея как се прави нещо -> казвам => всички са толкова възхитени... може следващия път да си поискам бонбонче..
стоим си ние на работа.. работим си.. някой казва нещо гениално.. всички: "ми хуу"..
започвам да се съмнявам в гениалността си.. преди хората не се учудваха, когато кажа нещо умно или правилно.. преди го приемаха за даденост.. а сега.. "урааа.. тя не била толкова тъпа бе.. е, можеше да наемем някой друг.. ама айде - не е толкова зле.."
пишеше, че един от принципите на работа е да се казват хубави неща на екипа.. но накрая знам ли.. няма да мога да отсея на кое наистина са се зарадвали.. не искам да е така.. искам когато ставам да ми кажат, когато се дъня да не се опитват да замажат положението.. не съм добра - знам го..
казвайте ми истината.. ще я понеса.. ще я сложа в някое малко кътче в себе си.. ще я поливам, ще я изкарвам на слънце.. ще я храня и в момента, в който реша, че е готова да си тръгне от мен - ще я пусна, но искам да е част от мен.. искам да зная, че когато се прибирам, ме чака някой, на когото мога да кажа всичко - искам си моята малка истина, която трябва да ми бъде казана..
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
No comments:
Post a Comment