make it stop..

разбирам концепцията за вечното страдание и търсене на щастие, на неполучаването на това, което искаш, докато не изстрадаш достатъчно, но стига толкова.. искам най-накрая аз да си харесам някое момче и той да ми отвърне.. писна ми все мен да ме избират.. започвам дори да вярвам дори в идеята за лова, а не съм такъв човек.. всичките свестни момчета, които ми обръщат някакво по-специално внимание, са приятни, забавни и мога да им говоря какви ли не глупости и те ще ме слушат, дори имам шанс и за адекватен коментар.. но тук идва голямото 'обаче'.. момчето, което съм си харесала не би ми обърнало почти никакво внимание, едва се поздравяваме, дори заеквам на 'Здрасти', а нямам проблеми с речта.. тук се появява и концепцията( за втори път ) с преудоволетворяването на нещастието -> ако представим хората като върхове, а чувствата като еднопосочно ориентирани ребра, то получаваме граф от цикъл, в който всички са щастливи, ако хората през един пренасочат реброто си в другата посока, тоест ако прецакат цикъла, но всички знаем, че това не става и няма да стане.. и тук оставяме надеждите си, но никой после не ни ги връща..